Здравей глас, който слушаш. Твърде дълго ме нямаше. Бих те питал въпроси за да избегна нуждата да говоря, но тази тишина е толкова искрена. Стоиш в мрака загърнал своите битки, заврял поглед в пода като малко дете. Хвърлям очи към тежката лунна светлина на нашия безсънен свят. Тя се посипва като пясък в стаята и малките сълзи по стените нежно изблестяват. Докосвам ги и сядам до теб. Усещам те изстинал като бездушевно тяло. Чуваш ли шума на хиляди отминали дни, като щурчета, които никога не можеш да видиш. Сякаш бяхме по-влюбени в красотата и останахме с нея на кладата. Ти все още си тук, макар и сърдит. Знам, че си там, днес те усетих в един лъч. Бяхме разделени в подвига на постоянната мечта и днес тя е конецът, чийто цвят липсва. Треперя както, когато вярвах в любовта. Но този път очите ми остават сухи като лъжите. Бих ти благодарил, но знам че ти знаеш. Все още си най-стария спомен, които някога ще притежавам. Чувстваш ли студа на най-прекрасния бриз? Чувстваш ли песента в претъпкания вагон и мръсните прозорци? Чувстваш ли полета? Чувстваш ли нея? Чувстваш ли очакването за края на самотата?
Под всичката хармония, ние умираме, приятелю. Нека споделим този дъх и се изпарим във вечността на тази стая в тази нощ. Оставам тук до теб.
…
